Историята на първенецът на нашата планета започва от 1847 г., когато английският геодезист Андрю Скот Уо забелязва на около 230 км в западна посока от Кангчендзьонга връх чиято височина той е определя на около 9000 м. Тогава върхът е наречен „b” и привлича вниманието на специалистите.

Две години по-късно, през 1849 г., друг английски геодезист Джеймс Никълсън разполага 5 измервателни станции в околовръст на новооткрития връх и след задълбочени проучвания, установява, че височината на върха е 9200 м.

Предадените замервания са толкова много и така ценни, че отнемат 3 години работа на Сикхдар и геодезиста Майкъл Хенеси. Хенеси променя условното име „b” на Връх ХV, което означава приоритет No1 на топографската служба. И така след 3-годишна задълбочена работа в един прекрасен слънчев ден бенгалецът Радханат изтичва в кабинета на полковник Андрю Уо и силно развълнуван съобщава отдавна чаканата вест:

Господине , открих най-високия връх в света . . .

След като специалистите постигат някакво приемливо решение по въпросите за името и височината, идва ред на алпинистите, които трябва да решат още по-трудния въпрос – кой, кога и как ще стъпи първи на най-високата му точка.

Англичаните първи проявяват интерес към изкачването на този връх и под ръководството на Чарлз Брус се плануват две експедиции – 1893 и 1907 г., които обаче не се провеждат. Най-голям успех постига експедицията през 1924 г., отново ръководената от Чарлз Брус, когато експедиция постига рекордната височина – 8565 м. Някои специалисти дори все още изказват предположение, че именно тогава – на 8 юни 1924 г. Джордж Мелъри и Ендрю Ървайн са достигнали върха.

От 1938 до 1949 г. има период на затишие, а след това експедициите из- оставят северните подстъпи като трудни и дори невъзможни и се прех- върлят от юг – през Непал. Все пак на 29 май 1953 година ръководената от Джон Хънт английска експедиция успява да завоюва „третия полюс“ чрез новозеландеца Едмънд Хилари и шерпа Тензинг Норгей, които първи стъпват на върха на Еверест.

Първият българин, стъпил на Еверест е Христо Проданов, който на 20 април 1984 напуска Лагер 5 сам и изкачва върха без кислороден апарат. Осемнадесет дни по-късно – на 8 май 1984 г. пловдивчанинът Иван Вълчев в свръзка с Методи Савов повтаря успеха на Христо, а ден по-късно това правят и младите ни алпинисти Николай Петков и Кирил Досков. Тринадесет години по-късно /1997 г./ Дойчин Василев постига това, което през 1984 г. не успя и на 20 май поглежда света от най-високата му точка.

В следващите години още 8 българи достигнат заветните 8848 метра. През 2004 г., когато отбелязваме 20 години от първото ни изкачване на върха се изкачват още четирима души – Петко Тотев, Дойчин Боянов, Николай Петков /второ за него/ и Христо Христов от Смолян, но за съжаление Христо загива на слизане от върха. През 2009 г. на Еверест стъпва и първата ни съпружеска двойка Петя и Камен Колчеви, а през 2014 и 2017 г. две изкачвания на върха прави и Атанас Скатов. През 2018 г. с успех на Еверест се поздравяват още двама българи – Слави Несторов /19 май/ и Стефан Стефанов /20 май/. 

Върхът се намира в най-северната част на Националния парк „Сагарматха”. Негови съседи са няколко много достойни съперници – осемхилядниците Лхотце /8516 м/, Макалу /8463 м/ и Чо Ойю /8201 м/. Непосредствено до него са още три върха, на които съвсем малко не достига да се приобщят към семейството на осемхилядниците. Това са Пумори, Нуптце и Гиашунг Канг.

Еверест е заобиколен и от 4 големи ледника – Кхумбу, от Югозапад, който създава най-големи проблеми на алпинистите, атакуващи върха по класическия маршрут. На изток е ледникът Кангчун, а от север са двата ледника Ронгбук и Ронгбук Шар.